Да се доверим на …доверието

Доверяваме ли се? Вярваме ли? Страхуваме ли се да платим цената на откровението? Всичко около нас определено е объркано или поне малко сбъркано, в този ред на мисли. Питаме, получаваме отговор и веднага в нас покълва зрънцето на съмнението : „…този човек, не ме ли лъже?”. А, може би, просто бъркаме посоката, в която да търсим истината за нещата. Бенджамин Франклин казва : „Кой те е лъгал толкова често, колкото ти самият ?“ Дали не се съмняваме повече в себе си, отколкото в другите. Неуверени в собствените си твърдения и позиции, ние търсим грешките в околните и се опитваме да докажем правотата си, по най-различни начини. Често за сметка на тези, другите.

В момент на секунда откровение или просто отегчение, само и само да спре думите, които се изливат от устата ти, отсрещната страна казва : „…да, права си/ прав си.” И ти млъкваш, отново за секунда, за да осмислиш чутото. И това е поредното начало на собствените ти терзания, трябваше ли да ги казвам всичко това? Не го ли казах достатъчно ясно? В своя дълбок и първичен контекст, какво всъщност означава това. Ако истината има много страни, то лъжата има много гласове, беше казал Чърчил. Или по-добре да се доверим на Мишел Фуко, който винаги е твърдял, че ние хората от съвременното общество нямаме култура на мълчание. Да, но понякога се налага да си го кажеш и правилото „първо брой до десет и след това говори” няма да те спаси, ако все пак си решил да отидеш до край. И след това какво? Каквото, такова. Така или иначе ти отдавна си го решил, да стигнеш до финала, на всяка цена.

Дълбоко, вътре в теб, планът ти вече е бил готов и е липсвала само искрата, която да запали огъня. Нали нашата мъдрост е резултат от нашия опит? Дали? Въртим се в собствения си порочен кръг от вяра и недоверие, опит и неопитност и всеки ден се опитваме да докажем правотата си за нещо или пред някого. Всеки гледа от собствената си камбанария и удря силно камбаната, когато дойде и неговият ред за вниманието на другите. Докато някой не ни каже : „…права си или прав си” и ти спираш да удряш, защото не вярваш на ушите си ; само толкова, за всички усилия, които положих?

Трябва да приемем факта, че ако едни обичат да говорят, на други това въобще не им е по вкуса и толкова. Мълчанието е злато, но ако искаме да стигнем до съкровището някой трябва да ни каже къде е? Проблемът е ,че не вярваме на хората и когато решим, че е настъпил моментът се оказва, че вече те не ни вярват. Започваме да се оправдаваме със собствената си природа и особеностите на човешкия характер, но отсреща отново ни гледат неразбиращо. Нали все пак, човешките взаимоотношения се крепят и на взаимни компромиси? Ние оказва се, сме закъснели с компромиса, за пореден път. Какво друго ни остава освен да помълчим, до следващия разговор или да наговорим куп неща, които окончателно да „скъсат въжето на камбаната”.

Някъде по пътя се разминаваме. А, пътят е дълъг и се налага да измислим нещо, за да прескочим някой и друг „легнал полицай” и да преодолеем различията си. Противоположностите се привличат, но дали се допълват? И, отново стигаме до доверието. Лесно се губи и трудно се печели, но май няма друг начин. Ако щете вярвайте, но аз съм напълно убедена в думите на Франк Крейн, който казва : „Можеш да бъдеш измамен, ако твърде много се доверяваш, но ако не се доверяваш достатъчно, ще живееш във страдание.“

Автор: Дора Башакова
Радио “Пловдив”
bashakova@gmail.com

Фотография: Ивайло Тодоров Водопадът Орфей в “Каньона на водопадите”