За “Митар-пророкът” от Михалаки Георгиев

Да се напише разказът „Митар-пророкът” е дошло след необикновено хрумване да опише живота на един митар. При среща на съмишленици, когато Учителят, а в онези първи години Той за тях е бил г-н Петър Дънов, е споменал, че не трябва да се пише книга с отрицателни черти на българина, както това е направил писателят Алеко Константинов с “Бай Ганю”. Защото българинът освен отрицателните има и положителни качества. А колкото са по-големи отрицателните качества, толкова и по-големи положителни качества му съответстват. И когато му се влагат отрицателни качества, то писателят се свързва с тях и те го разрушават. Това е една от причините за убийството на писателят Алеко Константинов, защото се свързва с отрицателните качества на българина, дал е ход на тях в книгата си и те се проектираха извън книгата в умовете на читателите и така изникна този конфликт.

А той се разреши с убийството му, което за онова време се смяташе, че е станало съвсем случайно и че ТОЙ не е бил прицелната точка на мишената. Не може да се пише за отрицанието само. Това е недопустимо. Онова, което се допуска най-много е, че колкото отрицателни качества се дадат, толкова трябва да се вложат и положителни качества. Учителят каза по този повод: „Алеко Константинов направи грешка с „Бай Ганю”, като показа само отрицателните черти и затова бе наказан, че създава типа на българина като тип на отрицанието. Той трябваше да изнесе и положителните черти на българина.” Учителят беше много недоволен от това развитие на нещата. Трябваше да има равновесие.

Затова Учителят поръчва на Михалаки Георгиев да напише разказ с положителни черти на българина. Доста време той умува какво да напише. Не можал да измисли нищо. Тогава Учителят го подсеща: „Нали описахте тази история, както си ни я разказвал за онзи „Митар-пророка”, който умрял, който се възнесъл и отново се върнал пак като „Митар-пророкът”. Михалаки се ударил по челото. Този случай той го е разказвал много пъти, защото в онези години са търсили да намерят примери от духовния живот на българина, за да сравнят дали това, което четат от окултната литература на запада може да пасва или го има в българския живот. Така той е описал през 1893 г. историята на Митар-пророкът, който е живял и е бил съвременник на Михалаки Георгиев. Историята е вярна и истинна.

На много места по-късно Учителят споделя: Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар-пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко.” Учителят говореше да се напишат положителните неща и черти в българската литература, а не да се изтъкват отрицателните образи. Това трябва да бъде бъдещето на българската литература.

В руската литература има пример с Гогол – „Мъртви души”. Той вписва отрицателните черти на руския народ в избрани образи от тази книга и тя става класика на руската литература като метод на отрицанието. Не случайно Гогол изгаря втората част на тази книга. Учителят имаше едно съчувствие към Гогол за големите страдания, които той преминава през този път. Това ще го прочетете в неговата биография. Причината се дължи на неговата книга, че се свързва чрез нея с образите, в които бушуваха отрицателните сили в руския народ. Ето това е една поука за българските писатели.

На една среща Михалаки Георгиев се обръща към Учителя: „Кажете ни г-н Дънов според Вас на какво се дължи, че Иван Вазов може да пише поезия, разкази и романи? Аз искам, но не мога да напиша нещо подобно като „Епопея на забравените”. Учителят отговорил така: „Първо, Иван Вазов е съвременник на онези събития. Второ – всички онези, които той описва са негови познати, приятели, а те сега отдавна са умрели и като заминали души идват и му диктуват какво да пише. Трето – Иван Вазов е своеобразен медиум от най-висша категория и порядък. Той може да пише така, защото идват и му диктуват не само заминалите му приятели, но идват и му диктуват духовните ръководители на такива личности като Левски, Раковски и т. н. А ти не си техен съвременик. Те не те познават, няма кой да ти диктува, а и да ти диктуват не можеш да чуеш, да слушаш и да запишеш”. Накрая Учителят му казва: „Е-ех, остани си с „Митар-пророкът”. Това ще бъде най-четеният разказ на идното човечество. А това не е малко”.

Днес хората не познават кой е Михалаки Георгиев. Не са чели и „Митар-пророкът”. Но ще дойде друго време и друго човечество и в това време ще има място и за „Митар-пророкът”, защото той е написан за бъдното човечество. Или както казва в началото писателят: „Не е важно какво е казано, а какво е било”. И аз казвам: „И какво ще бъде”. А какво ще стане, ще го проверите вие. Митар-пророкът е жив и той броди по земята българска. Той е работник на Новото Учение, което Учителят даде. Митар-пророкът, това е идейният образ на българина. Всичко, което е там, това е най-хубавото, което има у българина.

Откъс от “Изгревът”, том 3, стр. 18-19.

“И наистина, всички го знаеха само такъв, какъвто го гледаха, какъвто си беше бае Митар: тих скромен, със сини умни очи, с възруса коса, завита отдире на перчим, сбръчкано лице, снага въздребна, гърди тесни, пръсти тънки, но жилави. Да седиш да го гледаш и три дни, пак не можеш каза на колко години е. Та нашенци са го гледали тридесет години и все такъв си го знаят — ни по-стар, ни по-млад. Всеки се изменява, само бае Митар си стои все на един карар. Потурките и ферменцето му беха — помня го, като че сега го гледам — от суросинкав шаяк, без гайтани, без ръбове — дюс. Антерийката му, от тъмноморав шаяк, беше затегната с черен пояс. В пояса си носеше забоден дивит и чернокоресто ноже, забодено в жълта тенекиена кания.

Никой не го е видел да забърза или да се залише да тръгне по-полека: той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори. На ядене не задирваше много: кога има хубаво сготвено — хубаво и ще яде, а кога нема, ядеше и сух хлеб със същата охота, както и печена мисирка. Когато го поканваха да пие, пийваше и ракия, и винце, но никой никога не го е виждал пиян.

Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа. Ако черквата е изметена и изчистена, той ще вземе да трие свещниците: счука на големата плоча пред черквата керемидки и тебешир, па като почне да ги трие — ония свещници светнат като нови. Ако има работа в свещарницата, той е там. Запаше некой чувал като престилка, па или свещи лее, или восък изстисква на менгемето, или фитил реже — каквото и да е, бадева не седи. Ако има служба, и той ще бъде в черквата, пак на работа; или ще гаси догорелите свещи, или ще носи огън за кандилницата, или ще ходи с дискоса да събира, или ще приглася на псалтовете. Много пъти, тръгнал по некоя работа низ черквата, чуе, че попът вика из олтара: „Миром господу помолимся“ — той непременно ще отговори: „Господи помилу-у-уй“, па макар бил и чак при пангара.

Бае Мигар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.”

Откъс от “Бае Митар Пророкът” от Михалаки Георгиев

https://chitanka.info/text/20354-bae-mitar-prorokyt