Психологична типология

Муси Дачева

Човешката индивидуалност е онази съвкупност от психически особености, която разглеждана като цяло, го отличава от другите. В научната психология се използват различни подходи, за да се определят

закономерностите в съчетанията на индивидуалните черти на отделните хора. С помощта на многобройни наблюдения и посредством законите на статистиката се прави набор на различни индивидуални черти. Отделният индивид се разглежда като сбор от свойства и качества, имащи съответното обяснение като разделянето на класове и типове става по различни критерии. Емпиричните критерии, получени посредством анализ и обобщение на конкретни опитни данни, по индуктивен път правят нужният преход от частните случаи към общите.

Обратно дедуктивният подход при построяване на личностните типологии, който е предпочитан в последните столетия, върви от общото към частното. При него се допуска теоретично наличието на различия и впоследствие с помощта на проверка и събиране на доказателствен материал по емпиричен път те се установяват или отхвърлят.

Съществуват три метода при създаването на личностните типологии. Първият е познавателният, при който се търсят обективни основи на едни или други устойчиви съчетания на психическите свойства и качествата на конкретните индивиди. Търсят се аналитични и физиологични съответствия между чертите на характера и особеностите на организма. Статистическото доказване наличието на психотелесни съответствия получава своето практическо значение и като знание е добра основа за професионални и междуличностни взаимоотношения.

Вторият метод представлява описване на всички възможни съчетания на индивидуалните психически черти. Така може да се предположи поведението на човека във всяка житейска ситуация. Характерна черта на този изследователски подход е признаване уникалността на всяка човешка индивидуалност. Двата подхода са емпирични, основани на непосредствения опит на базата, на който се отделят личностните типове.

Третият метод е теоретичен и се състои в подбор на основни принципи на изграждане на личностните типологии по дедуктивен път, дистанцирайки се от множеството емпирични подробности.

Класификации по различни критерии

Тези методи са широко предствени в съвременната психология и всеки има своите оригинални първоизточници. Още древногръцкият учен Аристотел вижда връзка между външния вид човека, а и на всяко живо същество, с неговия характер. Хипократ (Vв. пр.н.е.) счита, че човешкото тяло се състои от четири елемента: въздух, вода,огън и вода и че те са съответно представени в него, посредством четири субстанции: кръв, лимфа, жълта и черна жлъчка. Той пръв прави опит да свърже конституционалните особености, телосложението на човека с предразположеността му към определени заболявания. Старогръцкият лекар Клавдий Гален (II век) доразвива идеята на Хипократ намирайки, че преобладаването на една от течностите в организма на даден индивид му задава определени черти на характера.

Така до наши дни достига една от най-употребяваните класификации на човека, с нейните четири основни типа ­ сангвиник, флегматик, холерик и меланхолик.
Морфологичната теория на френския лекар Клод Сиго разделя хората според формата, размерите и съотношението на глава, тяло, крайници, мускули и кости на мускулести, мозъчни, храносмилантелни и дихателни типове. Вилхелм Вунд прави важно допълнение, че при класифицирането трябва да се има предвид, че всеки тип има положителни и отрицателни страни.

На основата на външния вид пък Ернест Кречмер описва три основни групи: атлетичен, астеничен и пикнически тип. Уйлям Шелдън също, търсейки връзка между тялото на човека и неговия характер, прави хиляди изследвания в резултат на които обособява три основни човешки групи ­ висцеротонен, соматотонен и церебротонен тип.

Типологиите, създадени на основата на конституционалните теории не само, че търсят една опростена връзка между телосложението и характера на човека, но пралелно с това предполагат, че психичните особености съществуват в своите крайни форми. По тази причина пвечето изследователи намират това за изкуствено и произволно. Съгласно закона на Гаус всяко свойство, всеки признак се проявява в повечето случаи в средното си значение, а крайното му проявление се среща рядко.

Теорията на Юнг за психологичите типове

Разглеждайки човешката индивидуалност посредством системно организирана типология, Юнг създава класическа парадигма в психологията. Идеята за психологичните типове пронизва цялото му творчество. Както и при предшествениците му основата теза е, че човешкото поведение е предсказуемо и по този начин се поддава на класифициране. Многобройните му трудове включват задълбочено разработена теория за структурата и динамиката на човешката психика.

Карл Густав Юнг ( 26 юли 1875 – 6 юни 1961) е роден в Кесвил, Швейцария. Завършва Базелският университет като учи медицина и специализира психиатрия и психология. Няколко години работи в близко сътрудничество с Фройд, но постепенно се разграничава от него и поема по свой път. Юнг работи над Психологическите типове след като се разделя с Фройд през 1913г. Psychological Types излиза през 1921г. и според самия него е “плод на близо двадесетгодишен труд в областта на практическата психология”. Заключенията му са резултат на осмисляне на собствените наблюдения и на описаните индивидуалности в историята, философията, етиката и литературата.

Същността на теорията на Юнг е в тезата, че различията в човешкото поведение са в резултат на различието в общата ориентация на интереса ­ либидото. В този термин той съществено се различава от Фройд, според когото “либидото” представя сексуалната енергия на индивида. Според Юнг то е синоним на психична енергия, която е “интензитетът на психичния процес ­ неговата психологическа стойност”.

Посоката на движение на тази енергия влияе върху възприемането и оценяването на околния свят. По този начин се разграничават две съвсем различни, дори противоположни нагласи – екстравертна и интровертна. Ориентацията към една от двете нагласи според Юнг става още в много ранна възраст дори може да се каже, че е вродена. Различието в начина, по който се използват възприятията и преценките, влияе върху човешкото поведение, а оттам води до различие в интереси, реакции, ценности, мотиви и умения.

Екстраверсия-интроверсия

Екстравертираната нагласа насочва вниманието към обекта и обективните факти, което е толкова доминиращо, че всички важни решения и действия се определят не от субективни ценности, а от обективни отношения. Ако тя е трайна и устойчива имаме екстравертиран тип.

Детерминиращата сила на обективните ценности в живота на екстраверта е много по-голяма от тази на субективните. Най-важният и решаващ фактор е очакван и идва отвън. Обективните събития и особено тези от най-близкото обкръжение определят интересите и окупират вниманието. Действията на екстравертирания тип са в зависимост от обективната ситуация. Той умее с лекота да се приспособява към съществуващите външни условия.

Отношенията между субект и обект са отношения на адаптация. Насочеността навън е толкова силна, че в определени моменти се стига до пренебегване на субективните потребности. “Една крайно екстравертирана нагласа може да стане толкова невнимателна към субекта, че той да бъде изцяло жертван заради т.нар. обективни изисквания, например за целите на една подължителна дейност- защото правилата налагат повишено внимание или пък защото непрекъснато възникват нови и перспективни възможности, които трябва веднага да се използват”.

От гледна точка на компенсаторното отношение на несъзнаваното към съзнаваното екстраветираната нагласа предизвиква акцентиране върху субективния фактор. По този начин неговата нагласа е с инторвертиран характер.
Екстравертното състояние предполага зависимост от обекта. ­ Човек мисли, чувства и действа във връзка с обекта. Според Юнг -“Ако екстраверсията е интелектуална, субектът се полага в обекта. При една емоционална екстраверсия субектът се преживява в обекта.”

Интровертираният тип за разлика от екстравертирания е ориентиран не към обектите и данните, които се получават от тях, а към субекта. Юнг казва: “интровертът поставя един субективен възглед между възприятието на обекта и своето собствено действие, който възглед не позволява на това действие да приеме характер, съответстващ на обективната ситуация”.

При интровертираната нагласа човек мисли, чувства и действа, показвайки че главният фактор на мотивацията е субектът, а обектът има второстепенно значение. Налице е тенденцията да се дава предпочитание на Аза, който замества цялостната личност, субективизира изцяло съзнанието, отчуждавайки го по този начин от обекта. Дотолкова доколкото субектът е окупирал съзнанието, то включвайки компенсаторния механизъм несъзнаваното усилва влиянието на обективните условия и в значителна степен го поставя под тяхна зависимост.

Психичните функции-мислене, чувство, усещане и интуиция

Като развива теорията за психологическия тип Юнг подчертава две важни закономерности. Първата е, че няма чисти типове, т. е личности само екстраверти или само интроверти. Тези гранични състояния съществуват единствено теоретично. У всеки индивид е налице екстраверсия и интроверсия и само доминирането на едната или другата тенденция го определя към един от двата типа.

Второ, вътре във всяка група съществува безкрайно разнообразие, което произтича от различията в когнитивните ориентации, но то също така се поддава на отдиференциране. И Юнг прави втора стъпка (второ ниво) за класификация на основата на психичните функции: мислене (thinking), чувство (feeling), усещане (sensation) и интуиция (intuition). По този начин както екстравертът така и интровертът могат да бъдат от мисловен, емоционален, сетивен или интуитивен тип.

На фона на екстравертирната нагласа мисленето е ориентирано към обекта и обективните факти. То черпи идеите си от външни фактори като им придава нагледност посредством логически отношения. Екстравертното мислене е емпирично. Екстравертираното чувство (преживяване) се ръководи от общоприетите ценности и норми, валидни за обективната реалност. Мисленето и чувстването са рационални функции. Намерени като доминиращи в условията на една екстравертирана нагласа, те насочват към разумно и съзнателно управление на живота на индивида.

Усещането, като сетивно възприятие е обусловено и зависимо от обекта, като неговата субективна страна е потисната. Обектите, които създават най-силните усещания придобиват особена значимост за субекта и той се оказва сетивно прилепен за тях.

Интуицията на ниво съзнание се възприема като определено очакване, изпреварващо виждане, което моделира, доизгражда обекта (ситуацията) посредством бъдещите възможности. Когато интуицията в екстравертирания тип играе важна роля, тя определя действията му докато паралелно с това останалите психични функции мислене, чувстване и особено усещането са потиснати.

Когато някоя от рационалните функции мислене и чувство вземе връх, то усещането като ирационална преминава на заден план. Индивидите с екстраверсна нагласа, при които доминира някоя от психичните функции усещане или интуиция Юнг нарича ирационални. Хората с ориентация към ирационалните психични функции взимат решения не толкова на базата на разумна преценка, а на основата на възприятията.

За разлика от екстравертирания тип, който се управлява от външни фактори, индивидът с интровертирана нагласа (атитюд) е под влияние на субективните. Съзнанието му възприема външните условия, но ги пречупва през призмата на субективните детерминанти. Интро-вертираното мислене се ориентира от субективния материал. То се дистаннцира от фактите като такива, за него те нямат самостойно значение. Творческата му сила се проявява в оформянето на идеи, които са абстрактен израз на външните факти. Интровертното мислене е мистично мислене.

Интровертираното чувство (преживяване) се определя от субективни фактори, отнасяйки се избирателно към конкретните обекти. Индивидите, у които доминира такава нагласа са мълчаливи и трудно осъществяват контакт с околните. За интравертираните рационални типове е характерно субективното оцветяване на разумната оценъчна дейност. Интровертираното усещане като нагласа на индивида акцентира на субективната част на възприятието, предизвикано от обективния дразнител. Интуитивната интроверсия от своя страна е индиферентна към въздействието на вътрешните обекти.

Доминираща и спомагателна функция

Всеки отделен психологически тип е сложно и подвижно съчетание от базова нагласа и психични функции. “Отделните компоненти работят един с друг помежду си и осъществяват баланс и ефективност на системата, която се развива и усъвършенства в продължение на целия човешки живот. Динамиката на типа се определя от начина, по който всяка функция влиза в отношения с другите, и от реда, в който индивидът предпочита да ги използва.”.

Според Юнг не е възможно да бъдат развити едновременно и в еднаква степен всички психични функции у индивида. В борбата за съществуване и приспособяване една от функциите е по развита и заема доминираща роля. Той я нарича първична. Тя е предпочитана от индивида и е най-често използвана, с нея той се идентифицира. Паралелно с нея съществува и втора, спомагателна функция която играе ролята на балансьор на доминиращата.

Спомагателната функция съдържа несъзнателен потенциал, устремен към развитие. Първичната функция играе доминираща роля в т.нар. първа половина от жизнения път на човека. В годините на зрелостта и по-нататък спомагателната психична функция успява да минимизира натрупания дисбаланс.
Функцията, за която няма достатъчно благоприятни условия за развитие и която изостава, бива наречена “непълноценна”. У нея също има заложен стремеж за растеж.

Дихотомни скали

Психичните функции имат взаимна поносимост и непоносимост (противоположност). На тази база се оформят двете дихотомни скали мислене-чувстване и усещане-интуиция. Типовете с предпочитание към един от двата конструкта в дихотомията мислене-чувстване са рационални или оценъчни.

Другата психологична опозиция от перцептивните функции усещане -интуиция е предпочитана от личностни типове, наречени ирационални, възприемащи. Усещането и интуицията са два различни, взаимно изключващи се пътя, по които индивидът би могъл да възприеме и опознае явленията от вътрешния и външния свят. Юнг различава ектраверсен сетивен или интуитивен тип както и интроверсен сетивен или интуитивен тип.

Мисленето и чувстването от своя страна показват пътя, по който получените данни от действителността се преработват и се стига до определено заключение. Тази модалност дава информация за начина на вземане на решения върху основата на възприетите факти и събития. Оценяващите функции също имат за основа една от базовите нагласи (атитюди) и оформят ектравертиран мисловен или емоционален тип, така както при други индивиди имаме интровертен мисловен или емоционален психологичен тип. Доминирането в един личностен тип на една от психичните функции от дадена модалност се съчетава със спомагатела роля на психична функция от другата модалност.

По този начин от взаимното комбиниране на елементите от трите дихотомни скали екстраверсия-интроверсия, мислене-чувстване и усещане-интуиция в теорията за психологичния тип на Юнг първоначално се дефинират 8 психологични типа:

интровертен мислителен,
екстравертен мислителен,
интровертен емоционален,
екстравертен емоционален,
интровертен сетивен,
екстравертен сетивен,
интровертен интуитивен,
екстравертен интуитивен.

За разлика от повечето съвременни теории, обясняващи човешката личност, теорията на Юнг за психологичния тип се съсредоточава върху съзнаваните аспекти на личността. Той изследва личността като интегрирано цяло, с динамично променяща се вътрешна структура и сложни взаимоотношения с външната среда. Според Юнг -“Същността се заключава в идеята, че привидно случайните вариации в човешкото поведение са в действителност твърде подредени и консистентни. Те произтичат от базисните различия в начина, по който хората предпочитат да използват възприятието и преценката си”.

Етикети: IT, екстраверсия, интроверсия, психолог, психологични типове, Психология, типология, Юнг