Форум

Просветление или психично отклонение

Клиничната картина на психозите наподобява много от духовните преживявания описани от светци, пророци, монаси и др. – халюцинации, обсебвания, смърт на егото (ego death), дереализация, въпреки това се забелязва видима разлика между духовният учител и псевдопророка, който става жертва на патологичната си продукция. Това ни отвежда до въпроса къде се намира границата между нормата и патологията, кога едно поведение се превръща в патологично и кога в признак за духовен растеж. За да дадем задоволителен отговор на този въпрос, трябва да направим сравнителен анализ между поведенята в норма и  патология.

Психопатологията определя като не-нормално поведение,  поведение което пречи на личността да изпълнява своите задължения – житейски, битови, социални. Когато в едно или друго отношение човек загуби способността си за продуктивност и социално вграждане това най-често представлява признак за наличието на явна или скрита патология. Психотика например  е скъсал всякаква връзка с действителността и е създал една илюзорна реалност, която отговаря на неговите потребности, обективната действителност за него не съществува, за това и той не може да се впише в нея. Термина психотик в случая се отнася до хората страдащи от  психози – шизофрения, налудно разстройство, маниакално – депресивна психоза, а не за психопатните личности широко известни на масовата публика от най-различни филми и сериали. И така, когато някой загуби способността си да изпълнява ежедневните си задължения без наличието на обективни причини, това обикновено е признак за някакво душевно разстройство. Същевременно социалната изолация може да бъде разглеждана като опит за достигане до по-висши нива на съществуване и духовен растеж. Аскетизма е един от най-разпространените начини за духовно извисяване характерен за почти всички религии и духовни учения по света. Разликата между болният и просветеният в случая се състои в значенията, които влагат единия и другия. Болният се отегля  от социума и затваря в себе си в отчаян опит за бягство от действителността. Външният свят за него е едно враждебно място изпълнено с опасности, които дебнат зад всеки ъгъл.  За разлика от него „просветления“ запазва връзката си с действителността, а изолацията в случая е стремеж към самоусъвършенстване. Отшелничеството предполага наличието на една по-висша истина кореняща се в дълбините на човешката душа, а отеглянето представлява опит да бъде намерена изгубената връзка с „божественото в нас“.  Доста иронично първият (психотика) е осъден на остракизъм, докато втория помага на хора изпаднали в безиходни ситуации. Свещеника, имама, равина са давали напътствия в продължение на векове и услугите им могат да бъдат сравнени със съвременната психотерапия. Учителят по природа е човек преминал през доста житейски трудности, които са му помогнали да разбере характера на човешката душа и всички нейни терзания. Не напразно част от обучението в психотерапия включва преминаването през лична терапия, която има за цел справянето с личните проблеми и по-доброто разбиране на човешката психика. И в двата случая (на психоза и просветление), ролята на  отключващ фактор играе някаква травма. За търсещият просветление травмата играе ролята на катализатор и освобождава огромно количество психична енергия, разчиствайки пътя за неговият потенциал, докато за болния това представлява възможност за бягство от болезнената реалност. В случая всичко би могло да  бъде  сведено до избора между действителността и бягството от нея. Депресията за един може да представлява живото-променящо събитие водещо до коренна промяна (стига да бъде преодоляна), а за друг просто един неуспешен опит за бягство.

При тежките патологии е  нарушена една от основните способности характерни единствено за човека – способността за придаване на смисъл. При депресията тази способност отсъства напълно, докато при налудното разстройство тя е нарушена. Каквито и аргументи да бъдат изложени, депресираният индивид ще ги отхвърли с лека ръка излагайки контрааргументи, като например „ Какъв е смисълът да живея след като един ден всички ще умрем” или „Животът ми е безсмислен  и лишен от значение”. От гледна точка на будизма в този случай има немалка доза истина. Животът е просто една илюзия и страданието на човек се корени в привързаността му към тази илюзия. Колкото повече се вкопчва в фалшивата си представа за света, толкова повече нараства неговото страдание. Търсенето на депресивният е обречено от самото начало, той никога няма да успее да открие смисъла и значението на живота,  защото универсален смисъл не съществува. Негова задача е да се примири с липсата на значение или да се научи отново да придава смисъл. Опитът му за бягство към едно състояние на несъществуване  е просто един неуспешен начин за справяне с реалността. Единствено  чрез приемането на една активна позиция в живота той ще успее да преодолее чувството си на самота, немощ и безсилие, намирайки обратно пътя към света.

Параноика от друга страна има напълно нарушена способност за придаване на смисъл. В отчаян опит да намери значение той проектира своите комплекси в света, създавайки по този начин една налудна система, която отговаря на незадоволените му потребности. Чувството за малоценност се превръща в мегаломания, липсата на любов в налудност за отношение, изтласканата сексуалност в еротомания. Реалността за параноика е прекалено ужасяваща, за това и той си създава една нова по-приятна действителност в  която той се превръща в център на внимание. По ирония на съдбата психотика има най-реален поглед върху действителността, което най-ясно се вижда в загубената му способност за произвеждане на символи. Той разбира всичко буквално и говори буквално, с реч бедна на метафори. Например за психотика метафората „човек с каменно сърце” ще бъде разбрана буквално като някой, който притежава сърце от камък. Това създава въпроса кой всъщност е по-норамален в случая – психотика, който живее изцяло и единствено в сферата на реализма или човека, който за да опише действителността често прибягва до използването на символи.

Описаните по-горе примери ни дават представа за една от най-уникалните човешки способности и за това как нарушаването й води до  дълбок психически срив и откъсване от реалността. Произхода й е свързан с един доста интересен факт. В цялото животинско царство единственото същество, което осъзнава собственото си съществуване е човека. Със себеосъзнаването започва и вечното търсене на смисъл, което е тласкало развитието на научната мисъл, философията и религията в продължение на стотици години. От тук и цялата трагедия около смисъла на съществуването ни и опита на различните религиозни учения да дадат отговор . Обективно погледнато човешкото съществуване е лишено от какъвто и да е било смисъл и по същество не се различава от това на животните –  в крайна сметка живота на повечето хора се върти чисто и просто около едното задоволяване на физиологичните потребности. От друга страна подобен възглед е прекалено ограничен и не отчита чисто човешки качества като любов, състрадание и прошка.  Животинското царство не толерира подобни качества защото те са проява на слабост, те са характерни единствено за човека и същевременно са лишени от какъвто и да е било смисъл. Тези качества са израз на т.нар. мета потребности и стремеж към самоактуализация. Всеки друг човешки акт е опит за задоволяване на някаква потребност, стремеж към постигането на някаква цел. Самоактуализацията е лишена от какъвто и да е било смисъл и е непосредствен израз на човешката личност. Смисъла на човешкото съществуване се състои в самото съществуване и експресията на личността, в същността си то е лишено от какъвто и да е било смисъл  и всеки опит такъв да бъде намерен по рационален път е обречен на провал, защото в „живеенето” няма нищо рационално. Най-тежките патологии са израз на проваленият стремеж да бъде открит рационален и универсален смисъл на живота.В крайна сметка вечната човешка дилема е не Да бъдеш или Да не бъдеш, а Да живееш или Да избягаш.

Автор: Димитър Неделчев

http://psychoplex.wordpress.co…..%BD%D0%B8/